Дядо Добри - Последният истински човек

Когато видя този човек странни чуства ме оплитат , просто няма начин да не го разпознаеш сред тълпата , виждайки го за пръв път можеш да изпиташ погнуса , да го сметнеш за поредният просяк-алкохолик , да го подминеш ,замислен в тежкото си ежедневие ,

но ще сгрешиш той е най-светият жив човек (българин) за ,който съм чувал , човек на преклонна възраст (95 г.), но следващ благородна кауза, Бай Добри жив и здрав и все така !!



Деветдесет и пет годишният дядо, облечен във власеница, обикновено стои пред някоя църква, но някак встрани, и мълчаливо стиска своята касичка. Радва се на забързаните хора и целува ръцете на всички, които го заговарят. Той живее в стария свят не само защото е останал оттогава с шаячните си дрехи и цървулите зиме и лете. Останал е в добрия минал свят с дълбоката убеденост, че Бог е до нас във всеки момент и всички можем да се оставим в Неговите ръце така, както дядо Добри се е оставил с

детската вяра на божий странник

Много хора са го питали защо живее така. Старецът обикновено отвръща, че е сторил голям грях. Роден през юли 1914 година, възрастният човек може да бъде срещнат най-често пред църквата "Свети Седмочисленици" в столицата или в пристройката на храма в двора на родното си село Байлово. Има четири деца, но не може да се похвали, че те проявяват разбиране към неговия подвиг. А той е избрал да бъде божий странник, благодетел на български храмове и манастири. Не помни точно откога е облякъл своята власеница, не може да каже колко километри е изминал пеша. Преди години е вървял пеш от София до Байлово и обратно, а сега пътува с автобус.

"Промени ли се светът, дядо Добри?" - го питам. А той отвръща, че малко хора търсят Бога.

Какво е направил старецът за времето, в което обикаля храмовете с касичка в ръка? Помогнал е за реставрацията на църквата на Елешнишкия манастир, дарил е и на байловската църква "Св. св. Кирил и Методий", която, преди да подслони стареца, е била пред рухване.

В списъка с добрините на стареца

са и възстановените църкви в Горно Камарци, Калофер, Поибрене.

95-годишният байловец не докосва нито стотинка от събраните пари и се храни само с това, което хората му оставят: ябълки, хляб, понякога сладки.

Той не възприема подвига си като важен, а като необходимост. Това е неговото покаяние. Понякога казва, че е извършил тежък грях, а в други случаи споменава, че не се разбирал с жена си. Очите му искрят от добротата на човек, който е намерил милост у Бога. Този човек е избрал да живее така някак естествено и от сърце. Той дори не знае, че е странник като онези, за които четем в книгите.