През ноември 1912 г. National Geographic отново публикува материал за България. Събитията го налгат - в началото на октомври на Балканите е избухнала нова голяма война. Списанието реагира с почти тематичен брой, който включва статии за Албания, България и Македония, както и по един текст за османскоо управление и възможните решения на Източния въпрос. "Възходът на България" е препечатан от сборника "Балканският въпорс", издаден през 1905 г. в Лондон. Автор е британецът Джеймс Баучер (1850- 1920) - дългогодишен балкански кореспондент на "Таймс" и един от най-пламенните защитници на българската кауза през първата четвърт на XX в. В негова чест дори се появяват цигари "Баучер". Погребан е край Рилския манастир - на място, което сам е избрал. Над гроба му се издига връх Баучер.
Българското национално възраждане, последно по време, било съпътствано от особено големи усложнения. В усилията си да придобият политическа свобода и обединение на своя народ българите се оказали изправени не само срещу силите на исляма, но и пред враждебността на своите братя християни.
И наистина българите имат малко приятели, но не показват признаци на отчаяние. За краткото време на тяхното политическо съществуване те преминаха през толкова много превратности, че вече свикнаха с безнадеждните ситуации. Тяхната държеливост, прозорливостта и твърдата им упоритост, здравомислещите им преценки и интуитивната им далновидност, а също и - какво да добавя? - късметът, който ги съпътства до този момент, може би отново ще ги поставят в добро положение.
Българите пострадали повече от всеки друг християнски народ на Балканите от турското завоевание. Географското им разположение в сърцето на полуострова ги изолирало от християнския свят и ги оставило на произвола на турските армии, които преминавали през страната по време на походите си към Австрия и Русия.
Близостта на Одрин и Цариград - големите центрове на турската военна власт - затегнала веригите и направила въстанието невъзможно.
Затова не е изненадващо, че гръцкото и сръбското движение от първите десетилетия на миналия век нямат своето съответствие в българско надигане. Но светската турска власт не е единственият фактор в изличаването на българската нация. Още от първите дни на османското владичество всички християнски раси, обединени под името „рум-милети", били поставени под господството на гръцката патриаршия. Въпреки че е титулувана Вселенска, Патриаршията винаги си е била една по същество гръцка институция и намиращото се под неин контрол гръцко духовенство никога не е спирало да работи за разпространението на елинизма.
Процесите на елинизация били провеждани толкова ефективно, че в края на XVIII в. гръцкият бил станал език на висшите класи на българското общество, докато невежите селяни, макар и запазили българската си реч, се обявявали за гърци. В наши дни подобни условия са определящи, що се отнася до българските селяни в Македония, които продължават да са под властта на патриаршията. Това са т.нар. „българоговорящи гърци", които наброяват може би около 300 000 и които - заедно с принадлежащите към патриаршията власи и сърби - са наричани „гърци" в съставяните в Цариград и Атина статистики.Предтеча на литературното възраждане бил атонският монах Паисий (1762 г.), чиято „История славяноболгарская" съживила спомена за отдавна забравените славни дни на този народ. Редица български изгнаници и търговци в Букурещ поставили началото на образователното движение. Откриването на първото българско училище в Габрово през 1835 г. бележи важна епоха в историята на националното движение: през следващите десет години били отворени още около петдесет български училища и образованието престанало да бъде гръцки монопол.
Последвал бунт срещу духовната власт на гръцката йерархия. Историята на тази забележителна борба, която разкрива особената държеливост и упоритост на българския характер, не е била описана подобаващо. Конфликтът продължил 40 години (1830-1870 г.). Българите непрекъснато изпращали молби и петиции до патриаршията, която понякога изглеждала предразположена да преговаря, но като общо противопоставяла твърдо non possumus на всички техни искания. Гърците заклйемили водачите на движението и подбудили Портата да заточи някои от тях в Мала Азия.
Българите от своя страна непрекъснато създавали вълнения в окръзите, които сега съставляват княжеството, както и в Македония, и някои от гръцките прелати били принудени да се спасяват с бягство.
Най-сетне българските водачи, отчаяни да постигнат компромис с патриаршията, решили да последват примера на някои от по-раншните владетели на своя народ и да прехвърлят верността си към Рим. Император Наполеон III се показал благосклонен към техния план, тъй като видял възможност за увеличаване на френското влияние на изток.
Заканата българите да напуснат лоното на Православната църква предизвикала тревога в Русия. Там разбрали, че трябва да се направи нещо, за да не бъде позволено на „малките братя" да се отклонят от правия път.
Националният принцип, по това време много популярен в Западна Европа, намерил своето съответствие в панслависткото движение в Русия.
Не само Русия, но сега вече и Франция и Англия подкрепяли българската кауза и през 1869 г. Великият везир съставил нова схема на църковната организация, която обаче била отхвърлена от патриаршията. Най-накрая султанът, който копнеел да създаде постоянно разделение между своите християнски поданици, издал ферман, с който създал Българска църква начело с резидиращв Цариград екзарх.
Създаването на автономна българска църква имало важно политическо значение.
Не само че било признато съществуването на българския народ, но освен това донякъде били определени и неговите географски граници, като правото на създаване на диоцези (определено с Член 10) се простирало на юг чак до Флорина. Гръцката патриаршия продължила да се съпротивлява и успяла да отложи влизането в сила на фермана до 1872 г., когато бил избран първият българскиекзарх Антим. След това изстреляла и последния си патрон, като обявила новата църква за схизматична и отлъчила всичките нейни последователи.
Изригнатият от патриаршията огън и жупел имал определено възпиращо въздействие върху една част от българското население, което - боейки се от обвинението в схизма и отлъчване в отвъдния свят- се отказало от това да се присъедини към новата национална църква.
Придобиването на църковна автономия дало нов тласък на образователната дейност, която е направила толкова много за консолидиране на българската народност.
По време на дългата борба с патриаршията различни революционни водачи се наемали да подбудят народа да се разбунтува срещу турците, но без успех. Сега българското движение, до този момент водено с мирни средства, попаднало под влиянието на панславистката пропаганда, водещ ум на която бил генерал Игнатиев. Тайна организация разпространила своите разклонения из славянските провинции на Турция и населението било назряло за бунт.
Българското надигане, което се случило преждевременно в окръзите на Средна гора и около Филипопол (май 1876 г.), беше подбудено от страха от всеобщо клане, който беше напълно основателен. Не е нужно да описваме ужасите, които последвали. Турският командващ Шефкет паша очевидно беше получил „карт бланш" от султана, башибозуците и черкезите бяха пуснати срещу селата и за няколко седмици бяха изклани между 25 000 и 30 000 мъже, жени и деца.
Тогава Русия дошла на помощ на своя малък съсед и с поражението на турците във войната от 1877/78 г. добила частична свобода за българите.
Договорът от Сан Стефано реализираше на практика аспирациите на българския народ. Създадената от него нова автономна България се простираше от Черно море до планините на Албания и от Дунава до Бяло море. Притежаваше излаз на Средиземно море при Кавала, включваше окръзите Пирот и Враня и обхващаше всички области на Европейска Турция, в които преобладавало българско население - с изключение на Добруджа, която Русия запазила като компенсация за Румъния заради анексираната от самата нея Бесарабия.
Но Великите сили - тъй като вярваха,че тази обширна територия ще стане васал на Русия - се намесиха по инициатива на Англия. Не може да има съмнение, че силата освободителка е имала предвид подобен завършек: но по това време упоритата твърдост на характера, която впоследствие позволи на българите да удържат своята независимост срещу несравнимо превъзхождащи ги сили, не беше подозирана нито от Русия, нито от целящите да противодействат на нейните планове сили.
„Голямата България" от Сан Стефано беше разделена на три части.
През 1885 г. Източна Румелия се разбунтува срещу турското управление и се обедини с България, към която тя естествено принадлежи по всички закони на етнографията и географията. През октомври 1908 г. княз Фердинанд обяви България за независимо царство и така - трийсет години след войната за българската независимост - Европа най-накрая призна свободата й.
Този мъжествен, работлив, пестелив и упорит народ е показал много качества, които му дават право да играе важна роля в бъдещата история на Югоизточна Европа.
Българите винаги са възприемали границите от Сан Стефано като повече или по-малко адекватно определящи законните територии на техния народ. Голямата македонска имиграция към България - нямаше подобно преселване в Сърбия и Гърция - имаше силно влияния върху народните настроения и политическото развитие на княжеството.
Няма коментари:
Публикуване на коментар